Първите

Първите

12.00 лв.

„Първите“ Книга 1 „Светлинки в мрака“ Автор: Владимир Арденски

Описание

„Учителю,

знаеш ли откога те търся?”

Мадан е крепост. По-право било е крепост – щом Краю Владов е вътре, вече не е.

Българско училище е открито през 1924 г., но има ли го, няма ли го, не може да се разбере. До 1933 г. в Мадан учител не се е задържал. Дойде – дето се вика шапката още не си е свалил – и започва да мисли за връщане. Местното население е в такъв фанатичен обръч, че с топ не можеш да стигнеш до него, камо ли с дума. Какво става под земята, знае се – там маданци вадят от камъка злато за акционерите на „Гранатоид”. А горе в схлупените им къщурки? Пълна тъма!

Наясно ли е младият самоуверен Краю Владов накъде е тръгнал и какво го очаква? Не съвсем. Представата за Родопите са от книгите, а за Мадан – от разкази и преразкази на познати. Неговото Старо село край Троян също не е прокопсало, но това, което ще види и почувства тук, е потресаващо. В Мадан всичко е подчинено на „тъй е наредено от Аллаха” – и мъката, наречена живот, и умирачката, равна на спасение. За да помогне на тези забравени българи, Краю е готов да разговаря и с Аллаха, но тъй като него го няма, ще започне с пълномощника му – ходжата. Колкото и да им са разнопосочни схващанията и целите, трябва да станат приятели.

И с първото си посещение новият мадански учител ще удостои ходжата, който живее в джамията и учи децата на Коран.

– Колеги сме, ходжа ефенди, хубаво ще е да се знаем…

– Бреех! – чуди се на глас ходжата – Мене друг даскал такъв ихтибар (уважение) не ми е имал.

Ще се проточи един разговор на взаимно внимание и опипване, за било и небило. През ден, през два учителят пристъпва прага на джамията, „колегата” му очаква да чуе, че си е заминал, а той пак иде. В приказките им понякога има и спорове, но винаги с търпимост.

– Бреех! – продължава да недоумява ходжата.

Краю е издебнал момент да помоли:

– Ходжа, да кажа и аз две думи на хората след петъчната молитва?

– Чи речи им, щом ищеш – съгласява се ходжата с надежда, че няма кой да чуе даскала.

– Драги маданци! – тътнат малките прозорчета на джамията – Вас ви лъжат и под земята, и над земята, а децата ви гладуват. Защо да е така?

Ходжата се наслушва ще каже ли даскалът нещо против религията. Такова нещо няма. Гръмогласният троянчанин напада собствениците на „Гранатоид”, тютюнотърговците.

Е, щам е тъй, бива – нека да се ядат гяурите едни други.

Следващият петък след молитвата Краю Владов пак ще застане пред маданци:

– Вие трябва да си знаете сметката. Който желае ще го науча да чете и пише…

Няколко миньори се престрашават и вечер след работа сядат на разкривените чинове. Трудно е, много по-трудно се командва моливът, отколкото да се размахва кирката, но лека-полека се свиква. Първите успехи в ограмотяването са насърчили и други маданци да се доближат до учителя, още повече, че с него другарува и ходжата. Значи не е грях.

На тия хора Краю Владов ще се опре, ще разширява все повече кръга им, но няма да престане да използва и влиянието на ходжата.

– Не знам как са при тебе децата, ходжа ефенди, но при мене са слаби. Ама знаеш ли защо? -– пита учителят си сам си отговаря: – Защото са гладни.

– Може и да си прав, даскале.

Двамата тръгват из осемнадесетте мадански махали да събират продукти – фасул, царевица, сушени плодове – кой каквото може да даде. Подозрението и по-точно ненавистта към учителя е в сила, но щом е с ходжата…

За учениците е осигурен безплатен обед, в Мадан е открита първата училищна трапезария в Смолянско. Другото, което е намислил Краю Владов, е да обуе учениците, които в кал и сняг шляпат боси. При това положение как да иска посещаемост! Тоя път ще се оправи сам, без помощта на ходжата. До фабриката за каучукови изделия в Пазарджик е изпратил прочувствено писмо от името на маданските ученици – мизеруваме, ходим боси, помогнете! Благодеяние ли е или реклама – важно е, че пристигат няколко чувала с гумени цървули.

Срещу такъв учител невежеството и фанатизмът трудно устояват, но ония, които тъкмо от тях извличат полза, не му прощават. Досието на Краю Владов е достатъчно набъбнало, за да бъде уволнен. Той обаче не напуска Мадан, продължава да обучава децата без заплата, докато дойде заместник. Но кандидати за учители в Мадан не се намират така лесно, както за бирници, и заповедта за уволнение е отменена.

– Хора! – обръща се Владов пак към маданци, които вече е усетил до себе си. – Не можем ли построи една прилична училищна сграда? Издушиха се децата в старата съборетина.

И другите маданци не остават настрана от строежа. Варта карат от четири-пет километра с мулета, греди носят на гръб, почти цялата сграда – от основи до покрив – е вдигната с доброволен труд. Радва се учителят на тоя възрожденски порив и ни най-малко не съжалява, че нито ден не е почивал през тая ваканция.

За големите столични всекидневници „Зора” и „Заря” сензация е пристигането за пръв път в София ученици от Мадан, между които и момичета. Води ги Краю Владов. Това събитие е запечатано на снимка пред паметника на Цар Освободител.

През 1935 г. широки социалисти посетили СССР и след завръщането си в София уреждат изложба за мизерията там. Между експонатите един ден се появява парче корав царевичен хляб и детска ризка, цялата в кръпки, с надпис: „А ето как живеят в Родопите”. И тая дързост е дело на Краю Владов.

За тази постъпка, за подбуждането на миньорите от „Гранатоид”, за участието му в учителската профопозиция, за словесните му схватки с казионния Учителски съюз, за много още известни и неизвестни прояви в защита на правдата, Владов се намира в затвора. И там най-добре ще разбере чужд ли е останал за маданци, или са го приели за свой.

На негов адрес в килията е доставено едно чебурче (малко каче), каквото е виждал само в Мадан. В него е редено на пластове масло, различно по цвят – ту жълто, ту бяло, ту по-тъмно. За Краю няма никакво съмнение, маслото е събирано от различни къщи, бъркало по бъркало, а може би лъжичка по лъжичка, но от кого точно, той никога няма да узнае. Дълбоко скрита омаслена бележчица обаче много ще му каже: „Здрав да си, скоро да те видим!”

***

През 1974 г. във връзка с честването на 50-годишнината на училището в Мадан се случих там заедно с Краю Владов. Няма да разказвам колко приятелски ръце се протегнаха към него, как сълзяха очи от умиление. Аз няма да мога да предам и оная тръпка, която премина през почернелия от хора площад, когато мощният глас на някогашния учител се удари в околните нови сгради:

– Драгий маданци! Щастлив съм…

Това не бе реч, това бе тържествена камбана.

В колко къщи после Краю Владов гостува и колко още покани получи, не помня. Но дълбоко в паметта ми се е врязала една среща. На връщане от махала Малка река, на края на града срещу нас спря лека кола, от която изскочи нисичък, хубаво облечен мъж и задъхан се спусна към Владов.

– Учителю, знаеш ли откога те търся? Обиколих целия район. Бях на смяна, викам няма да мога да те видя. Ти не ме познаваш, но аз не съм те забравил. Помниш ли, когато ми даде десет лева в джамията, задето хубаво казах „Коньо, коньо вихрогоньо…”? Аз помня.

По небръснатото лице на работника се търкулнаха сълзи, навлажниха се очите и на бившия учител. Взря се и ахна:

– Ах, ама ти ли беше, дето бащата ти те носеше на гръб до училището в големите снегове, защото нямаше обувки?!

– Същият учителю…

Отзиви

Все още няма отзиви.

Бъдете първият написал отзив за “Първите”

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *